2 юли

Два дни нямаше световно. Гневът и разочарованието в страните на отпадналите отбори постихнаха, обратно при четвъртфиналистите еуфорията и молитвите кипнаха. Телевизионните студиа бяха арена вече на овладяни и премерени анализи, надпреварата влезе в релсите на очаквано зрелище, ръцете на осем отбора болезнено засърбяха за златната купа – тихото безвремие в тренировъчните бази, 14.00 следобед, е пропито от безсловесен копнеж по едничкото най-велико футболно признание.

Завръщам се с доволна физиономия към екранното световно. Пак ще прекарвам часове в стоене и гледане, ще съжалявам, че от търсене на удобни места отново съм пропуснал химните, ще стискам палци за Гана, няма да подкрепям Германия, ще си играя с капачките от бира и ще си порязвам палеца на тях, с показалеца и средния пръст ще предсказвам на приятели головете във вратата на Парагвай.

Междувременно нигерийската футболна управа забрани на националния си отбор да играе не два дни, а две години заради слабото му представяне в Южна Африка. ФИФА обаче заплаши, че ще забрани на местната федерация да съществува. Трябва да се забранят хората, които си мислят, че могат да забранят футбола. Какво ли щеше да бъде, ако и БФС разсъждаваше като нигерийския си еквивалент? Щяхме да играем контроли помежду си, докато един ден, не скоро, оправим баланса си срещу „суперорлите” (досега 0:2).

В актуалния формат на световното обаче Африка значи само Гана, Иска ми се да имам снежнобелите зъби на чернокож затворник, за да се усмихна широко на този страшен отбор. Харесват ми до откат. Евалла на Мандела, че ги е поканил на среща. На четвъртфинал можеше да бъде и отборът-домакин, но на Бафана-Бафана не им стигнаха топките. Гана е друга бира: Черният континет заслужава своя исторически полуфиналист. Всъщност тази неписана квота на „изненадата” сред последните четири, която се пази почти на всяко първенство, сега прилича най-много на ганайците. Днес те са българите през 94-та. или хърватите през 98-ма. Балканският сантимент и спомени ще викат за тях. Насреща им стои отбор, който до този момент е безупречен, без да е страхотен. Уругвай е потенционален полуфиналист, но какво от това? Симпатиите и окуражителните възгласи освен за аутсайдерите на Уимбълдън, са и за ганайските национали.

Играя X на Холандия – Бразилия, понеже искам да ги гледам по-дълго време. Глумя се върху този мач, както едно време над задачите по тригонометрия. Смисълът на спортното противопоставяне е категорично да заемеш страна, а не да си мишок, да си от Левски или от ЦСКА, а не от националния. Тук по-скоро съжалявам, че „лалетата” ще изхвърчат. Но кой знае? „Селесао” е твърде празничен в изявите си, за да може все така отръки (и от крака) да мачка до края. Обаче същото важи и за холандците. И двата отбора просто прекалиха с добрите си игри и сега по-нещастният ще заплати данъка на връхлитащото все някога непостоянство. Или-или: или бесните крила на „оранжевите”, или мощният Фабиано на върха на атаката, или беловласият опит на Марвайк, или спонтанният акъл на Дунга, или Снайдер, или Кака. И понеже чисто човешките отношения са всичко на този свят, ето аргумент против европейците – скараха се, въпреки че се справят. Миловидното, разглезено хлапе Ван Перси, освен че е единствен статист в отбора, с тая реакция на недоволство, още веднъж ми стана антипатичен. И аз отсичам: нека бъдат „кариоките”.