Финалната двойка тегли скорострелни думи-асоцииации: цвят, екипите им са пъстроцветно оперение (оранжево, червено, синьо...), нападателен футбол, никога досега не сме ги изпитвали като противопоставяне, за първи път точно тези двата, атракция, колорит, достоен завършек. Преди това полуфиналите.
С верен другар дневно сме се разбрали за вечерно футболно мероприятие. Сядаме на висока маса сред топъл въздух на азбучно заведение в градчето на студентите. Местата са неудобно крайни, цял мач присвивам очи, ставам и потропвам нервно. Къде по дяволите са феновете на футбола? Има няколко кискащи се женски компании, които на талази ме вбесяват. Държат иначе за Холандия, кефят се на головете, естетически гледат на облеклото и визията на футболистите. Истински красивото и необятно е в удари като този на Бронхорст. Безличният капитан на „лалетата” напомни за себе си и годините в Барса и Арсенал с безкраен шут, който поделя първенство сред попаденията заедно с изстъплението на Тевес. Още в групите забелязах сред титулярите Джовани и ми трябваше време да помисля, че все още практикува играта. Не знам защо имах идеята, че вече е приключил. Явно обаче е много във филма, щом е потеглил да вдига световната титла. Мачът иначе се получи както си трябва. Уругвай беше себе си, но за първи път пусна толкова голове, което го отказа. Суасо липсваше, а Форлан вече не изненадва никого с номерата си. Споровете за засада са само за цвят и неизбежна малка доза съмнение около успеха на Холандия, който така оспорен, е още по-сладък и заслужен.
Всъщност се оказва, че не е октоподът Паул, а човекът и футболист Пуйол (двамата така или иначе според всички си мязат). Или целият испански състав. Няма по-силен от човешкия фактор, от таланта и качествата, от силата на отборната игра. Другото са шменти-капели. Случва се така, че за този извънреден мач съм си вкъши при мама и татко, на големия телевизор в осветения хол. Чехия присъства на световното единствено с кутийката в ръката ми, която ме кара тихомълком и с кеф да се оригвам. Вече знам, маншафтът се е сдобил с някакъв кофти комплекс от „иберийците” може би след загубения финал на европейското. Германците не приличаха на себе си, сякаш знаеха, че ще загубят мача. Държаха се панически в отделни ситуации от самото начало – Боатенг например не издържа на напрежението и риташе на посоки топката в опит да оцелее срещу страхотния Рамос. Интересно защо после се учуди на смяната си. Никой от лидерите на бундестима не беше на ниво – Швайнщайгер, Кедира и Йозил бяха подчинени от неповторимата средна линия на „фуриите”, нямаше никаква импровизация, Клозе беше самотник в атака, топката подскачаше по корите, излизаше в тъч, пасовете се срутваха след третия. По едно време се заредиха удари на Шаби Алонсо в рекламите зад вратата на Нойер, сякаш бяха постоянен артилерийски огън. Германия беше тотално надиграна от съперника. Испания е модел – смачка отбор, който ликвидира безжалостно най-добрите. Няма съмнение в превъзходството на „иберийците”, само те могат да водят мач от начало докрай, в разиграването са с класи над бразилците, как тези момчета са пръснати по клубове, след като са измислени да играят само и единствено заедно в националната селекция? Архитектът на всепобеждаващия чар на испанската армада е Дел Боске, който след години пак напомня колко е велик след позаглъхналите триумфи с „белия балет”.
От въздишки по Испания сладостно заспивам на фотьойла след гола на Пуйол. Тази мека мебел и като дете ме пренасяше в обятията на един по-добър свят, а отпред телевизорът светеше цяла нощ. Хубав финал ще гледаме
С верен другар дневно сме се разбрали за вечерно футболно мероприятие. Сядаме на висока маса сред топъл въздух на азбучно заведение в градчето на студентите. Местата са неудобно крайни, цял мач присвивам очи, ставам и потропвам нервно. Къде по дяволите са феновете на футбола? Има няколко кискащи се женски компании, които на талази ме вбесяват. Държат иначе за Холандия, кефят се на головете, естетически гледат на облеклото и визията на футболистите. Истински красивото и необятно е в удари като този на Бронхорст. Безличният капитан на „лалетата” напомни за себе си и годините в Барса и Арсенал с безкраен шут, който поделя първенство сред попаденията заедно с изстъплението на Тевес. Още в групите забелязах сред титулярите Джовани и ми трябваше време да помисля, че все още практикува играта. Не знам защо имах идеята, че вече е приключил. Явно обаче е много във филма, щом е потеглил да вдига световната титла. Мачът иначе се получи както си трябва. Уругвай беше себе си, но за първи път пусна толкова голове, което го отказа. Суасо липсваше, а Форлан вече не изненадва никого с номерата си. Споровете за засада са само за цвят и неизбежна малка доза съмнение около успеха на Холандия, който така оспорен, е още по-сладък и заслужен.
Всъщност се оказва, че не е октоподът Паул, а човекът и футболист Пуйол (двамата така или иначе според всички си мязат). Или целият испански състав. Няма по-силен от човешкия фактор, от таланта и качествата, от силата на отборната игра. Другото са шменти-капели. Случва се така, че за този извънреден мач съм си вкъши при мама и татко, на големия телевизор в осветения хол. Чехия присъства на световното единствено с кутийката в ръката ми, която ме кара тихомълком и с кеф да се оригвам. Вече знам, маншафтът се е сдобил с някакъв кофти комплекс от „иберийците” може би след загубения финал на европейското. Германците не приличаха на себе си, сякаш знаеха, че ще загубят мача. Държаха се панически в отделни ситуации от самото начало – Боатенг например не издържа на напрежението и риташе на посоки топката в опит да оцелее срещу страхотния Рамос. Интересно защо после се учуди на смяната си. Никой от лидерите на бундестима не беше на ниво – Швайнщайгер, Кедира и Йозил бяха подчинени от неповторимата средна линия на „фуриите”, нямаше никаква импровизация, Клозе беше самотник в атака, топката подскачаше по корите, излизаше в тъч, пасовете се срутваха след третия. По едно време се заредиха удари на Шаби Алонсо в рекламите зад вратата на Нойер, сякаш бяха постоянен артилерийски огън. Германия беше тотално надиграна от съперника. Испания е модел – смачка отбор, който ликвидира безжалостно най-добрите. Няма съмнение в превъзходството на „иберийците”, само те могат да водят мач от начало докрай, в разиграването са с класи над бразилците, как тези момчета са пръснати по клубове, след като са измислени да играят само и единствено заедно в националната селекция? Архитектът на всепобеждаващия чар на испанската армада е Дел Боске, който след години пак напомня колко е велик след позаглъхналите триумфи с „белия балет”.
От въздишки по Испания сладостно заспивам на фотьойла след гола на Пуйол. Тази мека мебел и като дете ме пренасяше в обятията на един по-добър свят, а отпред телевизорът светеше цяла нощ. Хубав финал ще гледаме
Няма коментари:
Публикуване на коментар